След края

Мисля си колко по-лесно е понякога да си на работа, отколкото вкъщи, и колко по-лесно е да се разкриваш пред фризьори, зъболекари и таксиметрови шофьори, отколкото пред любимите си хора.

Защо не се включвах в къпането? Защо не се прибирах у дома по-рано? Защо не се възползвах от всяка възможност да коленича до ваната, докато момчето ми – щастливото ми здраво момче – плискаше във водата? Защо не осъзнавах, че един ден може да нямам тази възможност?

красиви чувства, породени от вземането на детето ни в ръце за първи път – дете, което сме създали. Кълна се в Бог, че това е единственото, което помня. Това и очите на Макс, които сияеха.

– Нашият син – каза той. – Имаме син

Ние хората сме генетично програмирани да забравяме лошите неща и да помним само прекрасните и

През последните няколко месеца осъзнахме, че от двете страни на везните са надеждата и отчаянието и те бързо могат да се наклонят към едното или другото. Научихме се да внимаваме, да питаме, вместо да предполагаме, и да приемаме всеки ден – всеки час – такъв, какъвто е.

През последните няколко месеца осъзнахме, че от двете страни на везните са надеждата и отчаянието и те бързо могат да се наклонят към едното или другото. Научихме се да внимаваме, да питаме, вместо да предполагаме, и да приемаме всеки ден – всеки час – такъв, какъвто е

Той сваля ръка от кръста ми и ме хваща за лицето. Под очите му са се настанили тъмни сенки.

– Защото точно в този момент аз също имам нужда от теб

В този момент една ръка се увива около кръста ми и набола брада дращи врата ми отстрани.

– Здрасти, скъпа, прибрах се.

Изтървам чашата и тя издрънчава в металната мивка. Макс. Мирише на кафе и пътуване.

– Изненадана ли си?

Обръщам се към него. Сърцето ми бие като лудо.

– Как разбра?

– Какво да разбера?

Разплаквам се, защото тежестта върху плещите ми е прекалено голяма.

– Че имам нужда от теб точно в този момент.