Деница Райкова

Струваше ми се, че стихотворенията са като хората. Някои хора опознаваш изведнъж. Други просто не проумяваш – и никога няма да ги проумееш.

Прибрах се у дома и проверих в речника думата „непроницаем“. Означаваше нещо, което не може лесно да бъде разбрано. Записах в дневника си всичките синоними. „Неясен.“ „Неразгадаем.“ „Енигматичен.“ „Мистериозен.“

„Непроницаем“ и „приятел“.

Думите са различни, когато живеят вътре в теб.

Шест

– Нямаш ли си хобита?

– Разбира се. Да се взирам в голите стени.

– Мислиш ли, че това е лошо – да се съмняваш?

– Не. Мисля, че е умно.

– Не мисля, че съм толкова умен. Не и като теб, Данте.

– Умен си, Aри. Много умен. А и да си умен, не е най-важното. Хората само ти се присмиват. Татко казва, че няма нищо лошо, ако хората ти се присмиват. Знаеш ли какво ми каза? „Данте, ти си интелектуалец. Ето кой си. Не се срамувай от това.“

– Какво ще правиш с всички тези тайни, Данте?

– Ще узная какво да правя с тях – каза той. – Може би ще променя света.

Когато идваше вкъщи, Данте оставяше обувките си на предната веранда, преди да влезе.

– Японците правят така – каза той. – Не внасят мръсотията на света в чужда къща.

носенето на обувки е неестествен акт. Това е основният ми аргумент.

– Когато правиш нещо, трябва да знаеш точно какво е.

– Никой не знае точно какво върши – възразих.

– Понеже хората са мързеливи и недисциплинирани.